20.000 Days on Earth

Брайтън е хладен, мрачен и дъждовен… Прегърналото вечността крайбрежие, междинните улички и безброй картини, будещи чувства са повече от впечатляващи за декор, който да ни заплени. Гледайки филма и доближавайки се до Ник Кейв, си мислех, че Брайтън сякаш е специално създаден за тази личност и тази музика.

Какво ли е да снимаш филм за двадесетхилядния ден от живота си, обхващащ едно денонощие? Особено пък за човек като Ник Кейв, който е неуловим и желае да бъде невидим. За когото и да беше този филм, щяха да се получат все различни неща, но режисьорите Джейн Полард и Иън Форсит така са отдалечили филма от конвенционалната документалистика, че лесно се вижда как не става въпрос само за документален филм.

Филмът ни показва Ник Кейв, който се събужда, пише на пишещата си машина в ексцентричната си стая, гледа със синовете си “Белязаният”, свири с групата си, обядва с Уорън Елис, разговаря в автомобила си с Рей Уинстън и Кайли Миноуг, посещава психоаналитик и се връща към спомените си, защото има свой архив. Зрителите чуваме прекрасни мелодии и сме допуснати да се присъединим към едно меланхолично осмислено и доста носталгично пътешествие. Едва ли имаме по-страхотен шанс да надникнем така красиво и ненатрапчиво в думите и ума на Ник Кейв.

Едно от вдъхновяващите неща е, че това не е само филм за Ник Кейв. Това не е обсебена от себе си звезда. Много повече във филма Ник Кейв говори за хора и случки, които са го впечатлили. И така, отвеждайки ни ту към концерт на Нина Симон, ту към необикновени стаи, той дава цветове и на нашето въображение.

Във филма въпросите не са зададени чрез думи и това обобщение е най-прекрасно изразено в края, където пък вече не участва само Ник Кейв, а всички ние